Началото

Заглавие: Началото Нед Юни 07, 2009 9:19 pm

Така,тук всеки един трябва да напише пост,с който ще разберем нивото на Роу Плея му.Който се запише в РП училището трябва най-напред да пусне един пост тук и после ще се реши къде да отиде
Значи,РП-то Ви може да е каквото пожелаете,но трябва да дадете максимума,за да разберем какво е нивото Ви.Успех!

Заглавие: Re: Началото Нед Юни 07, 2009 9:45 pm

Бях седнала на бюрото в кабнета си, прелиствайки за пореден път "Демони в християнската религия". Опитвах се да се разсея, да не ми е скучно, но нищо не се получаваше. Кабинета ми изглеждаше по - познат отвсякога, сякаш съм го обитавала няколко години. Секундите се превръщаха в минути, минутите в часове...Очевидно времето ми имаше зъб.
В учителската стая намаше никой - няколко пъти ходих да провеявам.Изглежда всички бяха извън замъка, защото и него го обикалях не веднъж. Ето в такива моменти ти се иска да си дете...Винаги да ти е забавно, да имаш пъпки и болки в корема от много, много изяден сладолед...
Изведнъж пред погледа ми изплуваха родителите ми и хиляди въпроси,свързни с тях.
"Сетих се!" - Внезапно ми дойде вдъхновение.Почувствах се като дете на двуседмичен лагер, закопняло за мама и татко.
За секунди намерих парче пергамент и започнах да пиша дълго, дълго писмо до семейството...
След около час отидох до соварника и го пуснах, бях спокойна...
Скуката за миг се изпари като дим, върнах в кабинета ми, отворих "Демони в християнската религия" и започнах да чета, вглъбена в до болка познатото и съдържание...

Меган:Много ми хареса този пост.Наистина съм доста приятно изненадана.Щом тук пишеш такива постове,какво остава в замъка?Чудесно,чудесно!Но аз съм сигурна,че можеш и по-дълги постове.Но засега няма да те измъчвам.То ще си дойде постепенно!

Заглавие: Re: Началото Нед Юни 07, 2009 10:03 pm

Джак се разхождаше из обширните, зелени поляни. Имаше хиляди шарени цветя. Пърхаха крилати пеперуди, жужаха малки пчели. Природа... Всичко беше толкова спокойно и магично. Всичко в такъв приятен зелен цвят! Джарт въздъхна тихо. Каква хармония и един мързел разваляше красивата гледка. Третокурсникът седна на свежата тревата. Блаженство... Мдааа, той беше щастлив. Да беше свободен, свободен акто пеперудите. С големи крила! Крилата на свободата и безгрижието.Всичко щеше да е приятна игра. Обаче... Джак беше окован с тежки женязни вериги. И всичко това заради родителите си. Ех, да можеше да ги смени! Да върне майка си и татко си... Но кой ли си ги избираше?Просто въпрос на късмет! Джак така се бе отнесъл в мисли, че не бе забелязал едно малко зайче дотичало до него. То беше беличко с дъъълги уши. Беше малко смешно. Имаше черно носле. Явно си търсеше нови приятели.
- Здрасти!- каза весело Джак на мъника.
- Здравей!- отвърна заека хрупайки малък морков.- Аз съм Рони!
- Аз Джак!- представи се третокурсникът и затвори бавно очи.
- Ей Джаки, ти учиш в замъка нали?- попита ентусиазирано Рони.
- Да?-каза Джак подозрително.
- Ще може ли да ми носиш малко моркови?- попита отново зайчето.Джак само кимна мързеливо. Рони започна да подскача радостно. Джарт го гледаше лениво.
- Откъде я намираш тази енеригия?- измънка той и заспа спокойно.

Меган:Като за начало не е зле.Хубаво ще е,ако правиш по-дълги описания с красиви прилагателни.Също така не е зле да не запълваш тези "10 реда" само със диалог.Представи си,че ти си героят ти.Какво би направил,коагто си в замъка?Как би се чувствал?Ей такива неща си помисли.Естествено,това става постепенно с повече писане на РП.Успех!

Заглавие: Re: Началото Пон Юни 08, 2009 9:28 am

Това засега е най-доброто, което мога да дам!

Рейчъл стоеше в Общата стая на трети курс и отново бе замислена.. Почти винаги, когато останеше сама мислеше.. За миналото, за сегащето и бъдещето. Какъв човек щеше да стане? Щеше ли да накара капризните й родители да се гордеят с нея? Тя не знаеше.. Бе вглъбена в мислите си. Мислите й бяха като бурен океан, никога не утихваха.. Постоянно изникваха нови.. като вълни. Лейр обичаше да остава сама. Бе свикнала на това, понеже нямаше братя и сестри. Спокойствите й действаше успокояващо, подсилваше я. Не бе свикнала да има много приятели. В Рим никой не желаеше да дружи с нея, защото бе много надменна и вулгарна. Но искаше да се промени.. Тази мисъл я разяждаше отвътре. Искаше да стане друг човек, да бъде мила, но не само с хората, които харесва. Толкова злини е вършила през жалкия си живот. И за какво? За да угоди на родителите си.. И какво се получи? Тя не беше човек.. Нямаше душа.. Ето например се сети за една случка.

Беше горещ летен ден. Слънцето пареше кожата на Рейчъл, а тя вървеше на брега на морето. Босите й крака оставяха следи на златния пясък. Беше тихо, спокойно.. Само шума от вълните нарушаваше неземната тишина. Водата, която се блъскаше в скалите.. Този звук придаваше на картината още повече тайнственост и неистиност. Дългите черни коси на момичето се развяваха от вятъра. Бялата рокля, с която бе облечена леко се вдигаше в краищата. Изведнъж, съвсем неочаквано отнякъде се зададоха три деца. Две момчета и едно момиче. Бяха по-малки от Рейчъл.. Бяха по-невинни. Навлязоха в морето. Чернокоската ги наблюдаваше. Започнаха да си играят. Навлизаха все по-навътре и по-навътре. Водата вече им стигаше до лакътя. По едно време момиченцето се потопи под водата.. Рейчъл си мислеше, че ще изплува, но.. Мина доста време. Момчетата бяха малки и не разбираха.. Мислеха си, че малкото сладко момиченце иска да им покаже някой номер. Изминаха 5 минути.. Нищо. Двете момчета започнаха да се притесняват. Едното се гмурна под водата, за да разбере какво става. След малко отново се появи над повърхността и поклати глава. Беше тъжно. Другото момче закри уста с ръцете си и се разплака. Извика:
-Неее! Сестра ми! Моля те, Господи, помогни й!-то видя Рейчъл. Отиде до нея и се замоли с ангелски глас, а по лицето му личаха горчивите сълзи:
-Моля те! Моля те, помогни на сестра ми!-коленичи пред нея и се молеше. Умоляваше я. Така никой не й се бе молел до сега. А тя какво направи?! Извърна глава и прошепна само едва дочуто:
-Съжалявам. Аз не съм такъв човек.-тръгна към близката гора и остави след себе си плачещите деца и трупа на едно невинно момиче. Дори не извика помощ, дори не се опита да я спаси.. Нищо. Тръгна си, сякаш нищо не се бе случвало.. Естествено, че не беше такъв човек. Никога не бе чувствала болката истински. Нямаше брат или сестра, за да й е мъчно за тях. Да се постави на мястото на горкото момче. Не можеше. Не беше способна на това..

Рейчъл изплува от този ужасяващ спомен. Беше се разплакала. Ужасяваше се от себе си.. Не можеше да живее повече така. От днес нататък щеше да се промени. Щеше да бъде друг човек.. По-състрадателна, по-мила и услужлива.. Щеше да загърби миналото си "аз". Щеше да продължи напред, но вече щеше да поеме по пътя на доброто..

Меган:Добре,харесва ми.Но ми се ще да вземеш пример от Тера или Кристин,които не пишат трагедии,ами просто забавни случки,които карат хората да се усмихнат.Защото досега съм виждала да пишеш само как героят ти е тъжен,някакви трагедии и подобни.Разведри малко топката.

Заглавие: Re: Началото Чет Юни 11, 2009 10:12 pm

Айде една творба и от мен...

Вив седеше насред малкото останали дървета в последната гора,която беше намерила в огромния град.Копринената й махагоновочерна коса се спускаше нежно по раменете,та чак до кръста на момичето.Сините очи на момичето й придаваха съвсем невинен вид...даже беше леко плашещо.Зениците й бяха сини като ранна утрин,с леки нефритени оттенъци,и контрастираха на гарвановочерната дълга коса,падаща на вълни по гърба на Вивиан.Отдалеч приличаше на нимфа.
В далечината се зададе момче-не повече от двайсет годишен,слаб,висок...нормален за годините си.Момичето изискано и пленяващо грациозно стана от камъка.
-Добър ден!-поздрави тя,в перления й глас се долавяха любезност,тревога и добронамереност.
-Д-добър да е...-заекна момчето,когато тя му се усмихна ангелски и втренчи морскосините си невинни очи в лицето му.-С какво мога да Ви помогна?-попита,личеше си,че изгаря от искреното желание да бъде от полза по някакъв начин.
-Ами...-тя се замисли.-Може ли да ми покажете пътя до края на гората?-попита невинно.Долавяше напрежението,което той самият не можеше да си обясни,и се забавляваше от това.Такава си беше по природа.
-Разбира се!-отговори той с излишна готовност.-Няма ли да се качите в колата?-попита мъжът и посочи превозното средство зад себе си.Там го чакаше друго момче,вероятно негов приятел.Щом дивият поглед на Вивиан мина през лицето на онзи в автомобила,лицето й просветна от щастие,после се изкриви от болка,накрая светна от прозрението й и тя прошепна:
-Мат Еванеско?-изпълненият й с ужас глас се постегна,когато той кимна и се приближи към нея...

To be countinued...

P.S.Понеже аз не мога да не проваля всичко и пак да се изявя като върховен идиот,искам да попитам дали може още докато имам два-три поста,да ми промените името на героя(промених си го-искам само да ми смените ника,защото аз нямам физическата възможност за това) от Саманта Еванеско на Вивиан Даркуиш и да ме сложите за пети курс...моооля виииии!!!!!!

Меган:Добре,харесва ми поста ти.Засега нямам забележки.Относно името и поста...Името ще ти го сменя,но не може да се преминава от учител в ученик,пък и няма възможност за записване във пети курс,защото за тази година е само до четвърти.

Заглавие: Re: Началото Вто Юни 23, 2009 4:15 pm

Беше рано сутринта. Всъщност, дори прекалено рано - слънцето все още не се беше показало над върховете на дърветата. Всички кротко си спяха по леглата. Само едно коте си играеше тихо с пискюлите на пердето. Никакъв шум не достигаше до червенокоската, която се бе завила през глава със синьото си одеало. Не можеше да спи.
Бе дремнала едва няколко часа за цялата нощ, но вече не можеше да се унесе отново, сякаш нещо я бе проклело на безсъние. Накрая се отказа и седна в леглото. Поглеждайки през прозореца установи, че трябва да е около три часа сутринта. Почти бе познала - часовникът показваше четири.
Нямаше смисъл просто да си стои на едно място, затова се облече набързо с чифт стари дънки и широк, сив пуловер, и се измъкна на пръсти от спалнята.
В общата стая беше топло - виждаше се огънче в камината. Грижливо потдържано цяла вечер от домашните духчета, предположи Вивиан, но нямаше намерение да седне пред него. Не й беше до това да зяпа пламъците, нито да чете в тъмнината. Постоя там за известно време, след което се изниза от общата.
Коридорът също беше празен. Вивиан го виждаше такъв за пръв път - пуст и тъмен. Единствено запалените факли по стените хвърляха езерца от светлина върху пода, но липсваше светлината, с която бе огрят през деня. Приближи се към един прозорец - беше безлунна нощ, звездите бяха скрити от дебел слой облаци. "Сигурно ще вали", помисли си третокурсничката и лениво се насочи по продължение на коридора.
Вървеше така доста дълго. Не се чуваше никакъв шум от стъпки, дори нейните заглъхваха в дебелия килим. Все едно всичко беше сън, все едно там нямаше никого.
Разглеждайки броните и портретите, Вивиан се преместваше от стълба на стълба. Дори през нощта не спираха да се движат, издавайки тих скърцащ звук. Накрая реши да слезе на петия етаж и забеляза стая, на която не бе обръщала внимание до този момент. По принцип не бе посещавала етажа често, но изглеждаше направо очевадно, че е там, а до сега не бе обръщала внимание дори че е имало врата. Огледа се - наоколо все още нямаше никого. Време за приключения? "Страшно приключение ще се окаже, ако вътре има само прашни чинове и паяжини.", помисли си момичето, но въпреки това натисна дръжката на вратата.
Без да издаде никакъв шум, тя се отвори с лекота и разкри странна, но красива гледка пред Вив.
Стаята изглеждаше направо празна. Напълно неосветена, тъй като през прозорците не се процеждаше и грам светлина, тя беше широка и някак красива. Точно подхождаше на настроението на момичето.
След като затвори вратата също толкова безпроблемно, червенокоската се насочи уверено към нещо голямо и тъмно в другия край, но почти съжали за прибързаните си действия. Дъските под краката й заскърцаха така, сякаш по тях не бе стъпвал човек от десетилетия. Не че беше кой знае какво, просто след като почти час се бе мотала из празния замък, в който цареше тишина и спокойствие, шума от стария дървен под й се стори като вик от отвъдното - зловещ и силен. Осъзнавайки обаче, че няма нищо подобно, момичето продължи с бързи крачки и се настани спокойно на табуретката, поставена пред голямото нещо, което се оказа пиано. Изглеждаше старо, но не и захабено. Кой знае колко хора бяха свирили на него, а тя дори не бе чувала...Може би стаята беше звукоизолирана?
Звукоизолирана или не, Вивиан не успя да устои на изкушението да се докосне до клавишите. Бяха леко грапави, определено пианото беше старо, но звукът излезе чист и приятен. Тя не можеше да свири, но въпреки това имаше някакъв усет за мелодията, която излизаше изпод простите й. Беше печална, нежна, на моменти звучеше доста зле, но през останалото време успяваше да потдържа настроението.
Звукът рязко спря, тъй като Вивиан забеляза един паяк, устремен към ръката й, затова я отдръпна светкавично. Завъртя се с гръб и огледа голите стени - нямаше абсолютно нищо. Въздъхна и извади едно смачкано писмо от джоба на мантията си. Совата на баща й го бе донесла още снощи, малко след вечеря, но я беше страх да го отвори.
Хващайки го с две ръце, за да го пооправи, Вивиан го наблюдава дълго. Искаше да го прочете без да се налага да го отваря. Искаше да знае, какво пише, без да се налага да го чете. Но нямаше начин. Въдъхна още веднъж и разкъса внимателно плика. "Скъпа Вивиан,.." започваше то. Една сълза се спусна по лицето на момичено и капна върху листа. Въпреки това тя продължи да чете нататък.

Скъпа Вивиан,
Пиша ти тайно, тъй като мама ми забрани изрично. Каза, че не мога да ти пращам нищо в Хогуортс, че било забранено. Все си измисля оправдания, но аз знам, че просто я е яд, че аз не мога да съм там, а ти си. Знаеш, че мен не ме е яд, нали? Гордея се с теб, това явно е съдба. Това че съм безмощна все пак не ме прави безпомощна, нали?
Исках просто да ти кажа, че много те обичам и ми липсваш. Ти си ми като сестра, винаги е било така. Като студен полъх от миналото изглежда времето, когато живях без теб и без татко Едуард. Направо не знам как съм оцелявала.
Но стига толкова глупости. Надявам се да се справяш...не, сигурна съм, че се справяш отлично и се надявам, да ти е забавно и всеки ден да започва с усмивка. Когато се върнеш искам да ми разкажеш абсолютно всичко.
Твоя сестра,
Каролин.
Това беше, напълно се беше предала. Вивиан ридаеше тихо, докато прочете писмото, но след като свърши вече не можеше да се сдържа. Положи ръце на клавишите и скри глава в тях. Бе забравила за паяжините и паяците, не чу шумът, който се издаде при това действие. Това беше онова писмо, което Кери бе казала, че не успяла да изпрати първата година, когато Вивиан бе в Хогуортс. Баща й го бе намерил сред вещите на Селест и бе преценил, че е по-добре да го прочете сама. Беше болезнено. Въпреки всичкото време, което бе изминало, все още я изгаряше болка, когато си помислеше за сестра си. А сега, когато четеше писмото, бе сякаш тя бе жива. А не беше. Дали щеше да стане по-лесно с времето? Имаше ли начин, беше ли възможно подобно нещо?!
Докато се успокои, слънцето вече изгряваше. Няколкото светли лъча я подсетиха, че трябва да се връща в общата, да се преоблече, и да се приготви за училище. Сякаш би била способна да се държи нормално - очите й бяха зачервени и подпухнали, страните й бяха мокри от сълзите. Въпреки това щеше да се опитва. Щеше да се преструва, както само тя си можеше. Имала кошмари, събудила се разплакана. Нямаше да е трудно. Просто трябваше да се стегне.
Прибра писмото отново в мантията си, оставяйки плика самотен, захвърлен на земята. Погледна към пияното за един последен път - светлината караше клавишите да изглеждат почти вълшебни, въпреки възрастта му. "На Каролин щеше да й хареса.", помисли си Вивиан, след което излезе от помещението, без да обръща внимание на песента на дъските.

П.П Героят не е моя Джесика ами измислен. Moже ли коментарче Надявам се да няма проблем

Заглавие: Re: Началото Вто Юни 23, 2009 5:28 pm

Меган:Добре,харесва ми.Продължавай все така.Но може да не пишеш толкова километрични,защото е скучно да се четат,ако не е увлекателно,което се случва рядко при РП писането.Успех!

P.S. не може да се коментира в темата!

Заглавие: Re: Началото Вто Юни 23, 2009 6:39 pm

Беше един от онези горещи летни дни в които всички мързелуваха и стояха с къщоте си.Но Селени бе решила обратното.Колко и топло да бе,и колкото и силно да грееше слънцето неможеха да я спрат да намери занимание извън замъка.
Малко преди да излезе от масивната стоманена врата на входа на замъка се спря и свали ризата си като остана само по потник и къси панталонки.
След като излезе от вратата я лъхна горещ вятър,но Селени не се върна.Запъти се към най-близката сянка.
Е макар след няколко метра по-надолу да бе намерила идеалното място пак не бе доволна.
Бе толкова тихо и спокойно но жегата не й позволи да се отпусне.Надяваше се да намери езерото за да се хвърли в него и да се разхлади.Но се оказа че то е доста по-далеч от мясотото на което се намираше тя.
След секунди размишляване реши да опита.Стана отудобното си местенцеи се запъти към езерото.След няколко горещи и мъчителни минути се озово на брега.Бе малко по-прохладно.Събу обувките си и се затича към водата.Хвърли се започна да плиска с ръце.Бе толкова приятно че изобщо не й се излизаше..След дългократно гмуркане излезе,обу обувките си и със забързана крачка се запъти отново към замъка.

И друго малко по-така..

Слънцето се скри и звездите изгряха на небето като чели бяха господарите.
Фигурата на слабо момиче се движеше нервно около фонтана на площада.Бе тихо,само дишането на Селени прорязваше спокойната тишина.Беше изнервена защото й бяха вързали тенекия.Очакваше да дойде една нейна приятелка която се предполагаше че ще й донесе нещо което й бе заръчала..Но уви нямаше и следа от нея.Това напълно гневи момичето което започна да обикаля още по-нервно около старинния фонтан.
-Къде си За Бога???:Извика тя
-Съ..съжелявам Сел...неможах да се измъкна...Много съ..съжелявам:Отговори затичаната й приятелка.Когато стигна до Селени,я погледна със доста сърдит поглед..
-И какво прави цели 2 часа??Знаеш ли че замързвам??Спими се..а И ТОВА НЕЩО ми трябва..Утре заминавам за Алинор..
-Утре..Но..нали каза че чак в петък?!:Каза учудено момичето..
-Да но..трябва да замина утре..Така че дай ми пакета и да си ходя...
-Добре..Нося го..Ето..тук е..Заповядай..Дано си доволна..:Отговори момичето и подаде странен пакет на Сел
-Благодаря..вече евреме да тръгвам...Ще севидим утре ..надявам се...:Каза Селени и взе пакета и се затича към дома си..